Сюрреализмът често се смята за интелектуален снобизъм, извращение на разума или артистично забавление на хора, които искат да получат внимание. Това често е отражение на неразбирането на масата, когато става въпрос за нещо свръхреално. Противно на всеобщото мнение в началото, целта на сюрреалистите е да освободят човека от ограниченията, да разрушат бариерите, за да променят човешкото битие така, че хората да не бягат от реалността, а да я преобразят по своите представи. Тяхна опора е психоанализата. Сюрреалистите преди всичко вярват във висшата реалност, всемогъществото на съня и безкористната игра на мисълта. Именно това са и „оръдията“ с които те си проправят път към главната цел.
Макар сюрреализмът да се развива като понятие в няколко области, всички те се събират в една основна тема- осъществяването на цялостната човешка личност.
След времето на Романтизма се развива ново течение, което заличава ясния смисъл за сметка на смътното внушение, което идва от друга реалност. В края на XX век статичната представа за света е изместена от универсалната мобилност. През този период се появяват голям брой произведения за психични заболявания и влиянията им върху характера и съдбата на личността. Човешкото поведение е логично само на пръв поглед. Именно в този период много четен и почитан е Достоевски, според който във всяко съзнание съжителстват противоречиви и несъвместими мисловни тенденции.
Движения като кубизма, който води до истинският разпад на действителността, се опитват да достигнат до същността на хората и предметите, отвъд видимото. Търсенето на нови концепции в изкуството води и до поява на такива списания като „Sic”, където се проявяват тенденции на футуризма.
Също такова презрение към изкуството, т.н. „интелектуален нихилизъм“, се открива и в Америка, където Марсел Дюшан започва да излага готови предмети от рода на велосипедна гума върху табуретка с цел провокация.
Това се случва през 1913 г. и поставя началото на едно движение, известно повече като „дадаизъм“, чиито пряк наследственик се превръща сюрреализма.
Водени от отчаяние поради масовите убийства през Първата световна война, много творци в Цюрих и Ню Йорк едновременно започват протестно движение, наречено „дада“. Годината е 1916 когато в едно кабаре, в Цюрих, Тристан Царе изнамира думата „дада“, която предизвиква ентусиазъм с безмислието на съставящите я срички. Терминът всъщност означава „конче“- детска играчка. Дадаизмът често е наричан нихилистичен и е прототип на едно авангардно движение. Неговата цел е да осведоми широката публика, че всички установени ценности са изгубили смисъла си поради катастрофата след Първата световна. Програмата на дада е тясно свързана с комунизма, който иска да отхвърли буржоазното общество. През краткото си съществуване, което трае не повече от седем години (1915-1922), дада усилено проповядва „безмислие“ или антикулутра. В неговата преднамерена ирационалност има освобождаване, едно пътуване към непознатите кътчета на творческия ум. В това новозародило се движение единствения закон е случайността, а единствената реалност – въображението. Движението им е търсене на формула за оцеляване. Дадаистите се стремят да скандализират обществото и така да го изтръгнат от латергията му. Те убягват на баналните естетически квалификации и целят да стъпчат традиционните императиви и ред- те дават израз на всички кътчета от своето съзнание без избор, замисъл или предпочитание, като извеждат наяве всеобщата еднозначност, каято е подтисната от разума и волята. 1920 дадаистите довеждат до своето собствено унищожение, но основите на направлението остават и са причина за зараждането на ново, по-оптимистично такова- сюрреализма.
След като дадаизма е унищожил представата за традиционно и класическия човек, идва ред на сюрреализма да изгради нова представа за човека.
Направлението „сюрреализъм“ се оглавява от поета Андре Бретон, който държи да изтъкне несъвместимостта му с каквито и да било прагматични интереси. По този повод се създават няколко манифеста, в които се опоменава „политиката“ на новото движение. Макар в началото сюрреалистите да клонят към комунизма, техните предпочитания се променът, тъй като, както казват самите те- човек не може да се принизява и сравнява с друго човешко същество поради уникалността на всеки.
С времето и годините от едно неразбрано и хулено изкуство, направлението сюрреализъм се превръща в ценено и почитано такова. Най-ярък пример за това е периода от 1983г. до 1985 г. когато изложбите на художниците- сюрреалисти следват една след друга в целия свят. В различни страни се правят не само изложби на худжници, но се създават и филми, дискове, радио и телевизионни предавания на тема сюрреализъм.
Характерно за това ново движение е специфичните техники, които се използват. Като главна такава, сюрреалистите залагат на хумора. Смехът се явява най-доброто средство за избавяне от робството на лицемерието. Хумористът се отдръпва от света за да го погледне като зрител и пред него се явява един свят от марионетки, на чиито конци може да види че поведението им е белязано от пресилено и илюзорно чувство на значимост. Хумористът съдържа доза незаинтересованост към външната действителност. Посочването на смешните страни и иронизирането водят до бунт към установените порядки. Хуморът се очертава като метаморфоза на непокорният дух и отказ от подчинение на социалните предразсъдъци. Той изразява волята на Аза да се освободи от реалността за да остане недосегаем за последствията й. В хумора се съдържа нтуитивна и завоалирана критика на конвенциалната мисловна механичност.Като руши баналните аспекти на съществуването със своята неочакваност, хуморът заставя разума да съзре една нова реалност- свръхреалността, той ни помага да се откъснем от предметите, да ги възприемаме не само като отношението им към нас, а такива, каквито са сами за себе си. Предметите са способни да приемат смислово многообразие което доказва колко крехка е представа ни за тях.Друг аспект на хумора, който Андре Бретон нарича „субективен“ е нуждата на личността да постигне все по-висока независимост.
С критиката си към реалността, сюрреализмът се откъсва от чисто логическите системи.В този фантастичен свят, където критичния разум и бариерите са премахнати, и най-невероятните събития изглеждат нормални. Сюрреалистите използват причудливото в усилията си да изразят вътрешния ни свят. Те се отдалечават от реалното, за да влезнат в света на призраците и виденията. Това отнема цялото ни внимание, което се доказва със сюрреалистичният черен роман, който изпълва литературата през XVIII век най-вече в Англия. Навсякъде, където въображението е свободно да се прояви без ограниченията на разума, се появява свръхреалността. Причудливото се превръща самодостатъчна реалност, в сюрреализъм, като се слива с делничното и обикновеното по най-естествен начин.
В състояние на сън или пристъп на екзалтация, сюрреализма ни кара да усетим дълбините на света, като се освободим от илюзиите, които скриват от погледа ни този свръхреален свят.
Въображението съдържа също толкова реалност, колкото и състояните на трезв разсъдък. Именно сънят и мечтата дават възможност на човек да проникне дълбоко в себе си и да достигне до пълното познание. Търсенето на нова реалност и анализа на човешката спонтанност е дело на сюрреализма. Той се стреми изцяло да концентрира психическите ни сили чрез дълбокото самовглъбяване, систематичното изпълване от светлина на скритите кътчета у нас и постепенното затъмняване на всичко останало. Сънят е свят- символ на неосъзнати желания и непризнати сремежи, които ако човек разгадае, ще стигне до цялостно самосъзнаване. Ето защо сънят е един от техниките на сюрреализма. Денем несъзнателно търсим изгубените образи от сънищата ни и когато открием един от тях, оставаме с впечатление, че вече сме го знаели. В съня всичко изглежда лесно и естествено. Спокоен и пред най- смайващите приключения, разумът ги намира за противоречиви единствено в будно състояние, заради тясната си и ограничена логика. Сънят може да се разглежда и като средство за познание, както е мисълта, и трябва да се анализира. Сюрреализма в това отношение се доближава до индииската философия според учението на коята трите състояния- будно, сънуващо и дълбоко спящо- се приемат за различни аспекти на проявлението. Сюрреализмът реабилитира съня както от психологическа, така и от метафизична гледна точка, като му придава същото, ако не и по-голямо значение, от това на будното ни състояние.
Проявленията на несъзнаваното са едно от лицата на творческият артистичен акт и възпроизвеждането им би довело до една нова техника, която би освободила психическите сили и творческият им динамизъм. Субективният живот ни дава възможност да наблюдаваме свободните проявления на несъзнаваното. Халюцинациите и илюзиите също не са за подценяване като източник на удоволствие още повече, че в тях чувствителността се подрежда и дисциплинира. Сюрреалистите, като запазват контакта с външния свят, се отдават на „умствена гимнаситка“, която им дава възможност да стимулират дори лудост, оставяйки си пътя за връщане назад към нормалното състояние. И именно хуморът съхранява целостта на разума, заради което е неотмени част от всяка проява на сюрреализъм. Една от целите на сюрреализма може да се определи като „пораждане на състояние, което по нищо не се различава от умственото разстройство“. Необходимо е мисълта да бъде преодоляна от мислимото и разумът да се откъсне от всякакви предразсъдъци, за да остави в него да заговори психическият автоматизъм, който е носителят на прозрението. Сюрреалистите успяват да проправят по един експериментален начин пътят към чисто автоматичният поток на разума и да го въвлекат в онази игра на незаинтересованата мисъл, която е неподвластна на практическите нужди.
Параноята е тази, която ни показва по какъв начин образите се обективизират и се сливат с реалността. Това внушава на Салвадор Дали да въоражи сюрреализма с критико- параноичен метод. Метода, който взема предвид само „изключително пасивната и рецептивна роля на сюрреалистичният субект трябва да бъде заменен с един активен метод, способен да реализира в материална форма този свят, влуден от конкретната си ирационалност“. Виртуалните или химерични образи не са способни да задоволят нашите желания и принципи за проверка, поради което е необходимо да се изградят нови, които да са обективни и в реален план. Определението на Дали за сюрреалистичният обект може да се конкретизира по следният начин: „предмет, който почти не притежава механично действие и който се основава на фантазии и представи, предизвикани от несъзнателни прояви“. Това са тези предмети, до които човек достига само в съня си.
Всички средства са добри, ако ни изтръгват от предварително закодираната ни нагласа и ни позволяват да си възвърнем богатството на вътрешния свят и да създадат онази празнота, която ще даде възможност на несъзнателното ни да се прояви спонтанно. В сюрреализма важна роля играе играта наречена „Прелестният труп“. В нея, на лист, всеки вписва по една дума, при което се получава чисто сюрреалистичен образ. Прелестният труп дава възможност на човек да се откъсне от морната реалност, за да навлезе в свят на пряко общение между хората, освободен от обичайните хронологически отношения.
Автоматичното писане е техника, която цели човекът да се прояви такъв, какъвто е, в първичността на своята природа, да възстанови цялата си психическа сила и да стане наистина свободен. Андре Бретон открива в момент, когато се намира в състояние между съня и будния разсъдък, че чрез преодоляване на контрола в състояния на сън или лудост, несъзнателното придобива спонтанно проявление, чието послание ни се предава посредством автоматичният начин на писане. Това ни въвлича в състояние на изострена чувствителност, монолог с възможно най-висока скорост, за който критичният разум на субекта не дава никаква оценка, обременяваща го със своите възражения и който се е превърнал във възможно най-точно копие на говорещата мисъл.
Автоматичният начин на писане дава възможност за изключване на съзнанието, докато тече акта на писане. Този метод е използван още през XVIII в. и се смята за сигурно средство за стимулиране на психическите способности и особено на артистичният талант чрез концентриране на съзнанието върху конкретна задача и освобождаване на индивида от онези фактори, които го спъват до такава степен, че напълно спират развитието на заложбите му. Не бива да се правят опити посланието да бъде разбрано, а само трябва думите една след друга да се записват.
Освен в изобразителното изкуство, сюрреализмът се развива и във всички останали видове изкуства. В поезията неговото присъствие е, може би, най- обослувано, тъй като тя е способна да даде особен отговор на проблема за нашият живот. Чрез нея сюрреалистите не се впускат в себе си, за да се борят с желанията и инстинктите си, а напротив, да им дадат свобода да се изразяват.В сюрреалистичните текстове всичко е като в сън- целта на образите е да поразят съзнанието, насочвайки се към чувствата и въображението, а не към разума. Цялата поезия след дадаизма е една огромна купчина от образи, в която сме в състояние да видим как планетите и ангелите се движат на неопределимо разстояние от нас. Интровертните качества на съня се превръщат в екстровертни качества на поезията.
Живопистта дава най-голямо поле за изява на поезията. Въпреки презрението си към импресионизма, сюрреалистите развиват направлението на тази школа, която само загатва предметите, за да се обърне по-пълно към вътрешното битие. За сюрреалистите истинското прозрение идва от кубизма, който се откъсва от материалните средства и се освобождава от практическите неизбежности, като помага по този начин на човека да се избави от заобикалящата го рутина. Пикасо пръв налага на изкуството известна „извънзаконност“ с търсенията си да отчужди предметите , откъсвайки ги от обичайните значения, които им приписват. И двете посоки на сюрреализма- едната да подскаже тайнството на несъзнателното и другата- да преобърне реалността, са съчетани в творчеството на Пикасо.
Сюрреализма донякъде доближава изкуството до психоанализата. В произведенията на Дали преди Втората световна война се разгръща тази тенденция на сюрреализма да се обръща към конкретните неща в стремежа си да разреши противоречието между съня и реалността. Салвадор Дали пресъздава нереалното не чрез фигури или конструкции, които не се поддават на словестен изказ, а като представя реални предмети, от които създава фантастични литографии.Сюрреалистите възприемат от кубизма техниката на колажа, която ги доближава до синкретизма. Творецът се приближава до метафизиката в усилията си да освободи своите представи, да съчетае фантазията с природата, да схване всичко, което е възможно като реално, за да ни покаже, че не съществува дуализъм между реалното и свръхреалното, които са двете лица на всеобхващащия ги Абсолют.
В архитектурата предпочитанията на сюрреалистите са насочени към т.н. Modern’Style, чиито вълнообразни линии и преплетени форми напомнят за извивките на фигурите, пораждани в съня. Този стил се развива в периода между двете световни войни.
От театъра идва самото название на направлението „сюрреализъм“. Аполиер създава думата, за да охарактеризира драмата си „Гърдите на Тирезии“ от 1917г., в която се редуват най-неочаквани сцени, в които героите казват всичко онова, което им диктува въображението.
В началото на своите търсения, сюрреалистите се възприемат като ехо на всемирното съзнание. Измъчвани от жаждата за абсолютното, те се стремят да предизвикат непознати присъствия сред нас, да преодолеят и достигнат нов свят, невидим за очите и плътта. Сюрреалистите имат своя единствена религия- религията на тайнственото събитие.
Сюрреализма се противопоставя както на романтичният субективизъм, така и на импресионизма, превръщайки Аза в обикновенно място, откъдето се минава. Характерно за сюрреализма е това, че прокламира пълното равенство между всички човешки същества пред висшите послания, които според тях са всеобщо наследство. Чрез автоматизма и спонтанността сюрреализма се стреми да убие егото и да го освободи от егоистичното чувство, за да го потопи във висшата реалност. Според тях страстта, която ни спуска до дълбините на нашия вътрешен свят , всъщност ни отвежда към едно външно битие. Така човек е обхванат от световъртеж, породен от незнанието му за природата на това друго и докато се пази да не потъне в него, той всъщност се превръща в затворник на самия себе си. Оригиналността на сюрреализма е в това, че той надскача естетизма и чисто философската спекулация и се ориентира към мисълта на великите индииски мъдреци, които учат, че човек може истински да разбере само осъщественото от него.
Първите открития на сюрреалистите за активността на несъзнателното ги изпълват с надежда, че отдавайки се на автоматизма ще достигнат до самите корени на битието. Спускането в дълбините на психиката, на подреалното, предприето отначало като провокация срещу морала, в последствие трябва да даде възможност на човека да осъзнае своите възможности. Ако е началото сюрреалистите се устремяват да завладеят свръхреалното, то после те се ориентират към Фройд, според който нашият вътрешен живот е ключ към чисто земните събития, които до този момент са ни се стрували необясними. Свръхреалното не е абсолют, а е понятие, свързано с реалното. То се превръща в място от съзнанието, където нищо не си противоречи. Тяхната основна цел си остава в търсене на единството, но не като бягство извън земното, а като опит то да се осъществи в самите факти. След като въстават срещу реалното, те се завръщат към него, обогатени от своите открития. Можем да илюстрираме тази еволюция на сюрреализма като един конус, чиято основа представлява метафизиката, върхът- марксизма, а зоната помежду им- психоанализата.